Април е.
Денят преваля.
Скитаме се мили и драги из тоя ми ти красив истанбулски булевард „Истиклял“ между кулата Галата и площад „Таксим“, пък цъкаме с език и се дивим на красивите сгради, обсипани в блясък от улично, декоративно и прочие видове осветление в априлската вечер.
И изведнъж.../то хубавите работи винаги се случват изведнъж/ една твърде красива сграда някак грабна погледа ми и не го пусна.
То, аз като човек израснал в панелен блок твърде лесно изпадам във фаза на телешки възторг пред разни сгради „по-така“, но казвам ви да го знаете, че тази беше хубава, ама много хубава.
И на един от етажите изпъква някаква тераса с изящно оформена плетеница от ковано желязо. Пък разни хора стоят връз терасата и романтично се снимат и махат на такива като мен, дето са застинали на място, пък опулено гледат от улицата към тоя ми ти конструкт.
Влизат и излизат хора от входната врата на красивата сграда...Всякакви хора. Значи там има какво да се види.
Пък отляво на входната врата пак влизат и излизат тълпи от човеци, ама не какви да е, а по-такива човеци. Бамбашка работа. Не, някакви игноренти като мен, ами едни таквизи културни, от сой.
Викам изведнъж / то всички идиотщини все изведнъж се случват/ на моята пред Бога и пред хората половинка „Искаш ли да се качим ей, там на оная красива тераса и да видим как изглежда Истиклял от горе“, а тя милата, нали ми е свикнала на щуротиите, казва „Добре, да отидем“
Влизаме през входната врата. Долу на първо ниво някакъв аристократичен асансьор пак от ковано желязо, но не посмяхме да го ползваме.
Тръгнахме пеш по извитите старовремски стълби, а нагоре и надолу щъкат хора. Най-различни. Мяркат се и туристи като нас, ама и други...едни такива културни...възвисени, а не като мен с торбите от „Зара“ и „Манго“ в ръцете.
Викам си „Хм, тия всичките люде за оная тераса с кованото желязо ли са тук? Нещо не е наред“
И влизаме в един огромен апартамент. В антрето върху един фотьойл седнал някакъв изпипан възрастен господин. С панталони от фин плат, под тях едни такива изящни чорапи, лъснати чепици, елегантно сако, риза, на врата му копринено шалче, пък оредялата му коса сресана и намазана с гел или с брилянтин ли..., лъщи една такава.
И човекът гледа някак тъй...ами, не гледа като мен, защото аз гледам като теле в железница, а той с един такъв поглед на човек с високо положение.
За секунди се спогледахме с него, ама осъзнах, че съм насред класическата версия на „два свята, единият излишен“
Пък апартаментът грамаден. Стая след стая след стая и навред хора, хора, хора...
Едни такива особени. Ама и туристи се мяркат.
Гледам наляво вървят и там някъде би трябвало да е онази тераса с кованото желязо, която гледа към улицата и към която гледат хора от улицата, но преди да стигнем до нея, виждам някаква огромна библиотека, едни такива тежки маси, тежки полюлеи, а хората из помещението съзерцават едно такова възторжено, други пък втренчено, сякаш през микроскоп нещо оглеждат...
Съвсем се изумих.
Жена ми отиде до красивата тераса, аз нещо ...ами...смутих сЯ, да му се не види.
Лелей, тук нещо не е наред.
А в стаите ври и кипи от хора. Едни такива барнати, изтупани, извисени, одухотворени, мъжете с вратовръзи, жените със стилни тоалети, а аз с велурено яке, накапано със сос от онзи рибен сандвич, дето го изплюсках на крака близо до Галата порт.
Брей, не е на хубаво тая работа.
Пък не върви да си тръгнем, защото оня възвисеният в антрето стои на фотьойла, мята крак връз крак и гледа изпитателно всеки влизащ и излизащ. Може да е домакинът или някакъв важен тип, знам ли.
Срам не срам, с жена ми тръгнахме из стаите. Пък те нямат свършване.
Вървим из апартамента, блъскаме се из тълпата, някакви типове и типки спират, гледат по стените картини, където ги има, защото в други стаи няма картини, ама хората пак гледат тъй някак изпитателно към стените и подовете и таваните. Гледат внимателно и задълбочено, един снима като бесен с фотоапарат, втори пише нещо на бележник, сигурно прозрения за смисъла на живота или поне за квадратурата и разположението на стаите. Знам ли какъв е ...Критик или брокер на недвижими имоти.
Страшна работа ви казвам.
Великденски приключения в Истанбул
Вървим с жена ми из апартамента, пък той огромен. Нямат свършване тия стаи.
В една от тях върху голям кожен диван седнали някакви японци ли, китайци ли, корейци ли бяха. Седят хората и си почиват. Туристи отвсякъде, където ги погледнеш. Държат торби с покупки от магазините из Истиклял. Хора като нас, а не културни дейци или дейци на културата.
Направо ми идеше да ги запрегръщам.
Но скитаме из поредните стаи. В коридора част от мазилката изронена, нещо като петно от тухлен зид се мярка, а пред него застанали едни, сочат петното и обсъждат „Какво е искал да каже авторът“
Абе, ако питате мен, нужна е една шпакловка, после боядисване първа и втора ръка и толкоз, ама никой не ме пита. Обсъждат важно важно изронената мазилка и туй то.
С жена ми стигнахме до...брей!!! Стигнахме до банята. Една такава старовремска, с грамадно огледало и нали жената е жена, жена ми влезе, пък се поогледа, да си оправи косата.
А аз се сдухах съвсем. Защото се улових, че мисля дали не би могло да отида до...до повънка, както казваше Бай Ганьо, щото нуждата нали....
Мярнахме и други две стаи, които мязаха на офиси с бюра и с папки по стените, а край нас едни хора важно обсъждат подредбата или по-точно „Какво е искал да каже авторът“
А авторът, стига да е онзи с изпънатите чорапи и напомадената коса, стои на входа в антрето и гледа всеки влизащ и излизащ.
Събрах смелост, залюшках торбите с покупките, предложих на жена ми да се изнизваме, пък на минаване покрай оня, културния връз фотьойла, просумтях някаква възторжена забележка за разпределението на стаите, демек и аз съм от културните люде, а не някакъв си там простак с торби с покупки, случайно озовал се насред събитието.
Пък какво беше туй събитие, пърформанс, инсталация, изложба ли, де да знам. Нямам и никаква представа какво е искал да каже авторът. Пък и не посмях да попитам.
Излязохме навън на Истиклял, че като се захилих, направо зацвилих. Жена ми, дето все е сериозна и се държи на положение, като се захили и тя.
Викам и...“Че да влезем и в тази голяма зала до вратата на къщата“, а тя отвръща през смях „Тц, за нищо на света“
И продължихме да се разхождаме из Истиклял.
Но нали престъпникът винаги се връщал на месторестълението, на другия ден, посред бял ден, пак се върнахме пред тази красива къща.
И накарах моята пред Бога и пред хората половинка да влезем в залата на приземния етаж вляво от вратата към апартамента. Стори ми се, че има вътре някаква изложба.
Ами, имаше, ама една такава ...нестандартна.
Първо на един голям монитор се лееха кадри, които показваха как един мъж прокарва пръсти през гъстите, вълнисти коси на една жена. И тя се наслаждава, пък той неуморно и вчесва косите с пръсти. И тъй до безкрайност. А двама трима възпитани люде стоят пред монитора и гледат туй зрелище, пък обсъждат нещо. Стори ми се, че анализират какво е искал да каже авторът.
После...мен лъжа, вам истина, пред нас на пода изникна една голяма купчина пръст, а встрани от нея гърми от тонколона някакъв женски глас. Айде, пак двама трима гледат към купчината пръст, пък обсъждат важно важно, какво е искал да каже авторът.
Ми, де де знам какво. Сигурно му е останала пръст от цветята, знам ли.
И накрая върху едни парчета плат с вид на стари марли някой нарисувал разни изображения.
И край тях разни възпитани човеци гледат, обсъждат, пък цъкат с език. И аз ходя край тях на пръсти, че да не вземе някой да каже „Ха, този сивокосият ахмак не е ли онзи дивак, дето снощи щъкаше из апартамента като малоумен с торби в ръце и му личеше, че хич биля не вдява какво прави тук, серсеминът му със серсемин. И видя ли велуреното яке. Накапано с рибен сос. Мизирабль същий“
Бързо предложих на жена ми да се изнасяме от залата, на излизане зърнах нещо като гипсова или мраморна пластика, чучната върху тухлената стена, пък останах пред нея за секунди заедно с двама трима ценители, които я съзерцаваха, снимах я десетина пъти с опит да изобразя някаква одухотворена физиономия върху лицето си, пък после излетях като коркова тапа навън.
И айде, пак се разхилих. Смеех се на себе си, разбира се.
Туй беше контактът ми с истанбулските културтрегери, у които оставих незбравими спомени за срещата им с ...ъъъ...един странен тип с накапано яке с рибен сос.
Пък продължихме разходката из този ми ти чудно красив булевард Истиклял, в Бейоглу, Галата...в Истанбул.
автор: Красимир Калудов
Коментари
