25 градуса...показва древният термометър в древния фамилен лимузин тази сутрин преди бягането...
Цък на смартфона, цък, цък...и тътрузенето ми започва...
Преплитам крака, докато бягам подир сенките на облаците и усещам как от изгрев слънце озарени, топят се мойте тлъстини, в борба стихийна уморени, почиват яростни...вълни...
Мда...лея пот като из ведро, а някой кара колело по алеята.
Ей, го на...някакво момиче на възрастта на сина ми профучава покрай мен...След нея се носи нежен аромат на някакъв свеж парфюм...
А над мен се носят комари или мухи винарки...
Уморен съм, да му се не види и бягането. Уморен съм още в началото.
Плет преплитам над кучешко лайно прелитам и крака преплитам и започвам да се питам що ща тука...
Бягам. И никой не пита защо.
Гледай ги тези двете госпожи. Пляс, пляс сандалите или...педалите май...леше. С велосипеди са.
30 минути и 4 км. по-късно допълзявам до древния фамилен лимузин.
Онзи ден забравих ключа за колата в панталона, моята пред бога и пред хората половинка го изпра. Сега отключвам колата ръчно.
Първо дясната врата, защото шофьорската не се отваря отвън. Ключалката и е отново развалена.
Тъй, първо дясната врата, надупвам се, достигам лявата отворям я, заобикалям дъртия лимузин, пък влизам вътре.
Термометърът показва 24 градуса. На сянка.
Какво показвам аз ли?
Традиционното състояние, описано с "Очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена..."
Топя се. Жега е. Слънцето спряло, сърдито пече.
Жетварка пее нейде в полето, пък се сещам за ония хора, дето пророкуваха, че през зимата ще умрем без руски православен природен газ.
Какво ли правят сега те?
Все ми е едно.
Прибирам се. От този природосъобразен начин на живот съвсем ми призля.
Днес ще е горещо, влажно и потно. Нека е хубав денят ви.
Адио, Рио.
автор: Красимир Калудов
Коментари
