Днес искаме или не искаме, но видяхме не много отблизо, но и от далече кадри на катастрофиралия автобус, някъде из автомагистрала „Струма“
Гледахме отвън през камери на телевизии, през камери на смартфони…
Ужасих се от некрофилите, които се бореха за парче от тази ужасна история. Ужасих се от липсата на уважение към паметта на загиналите…
Тази катастрофа по магистрала "Струма" ме върна към един ужасен мой спомен от началото на 90-те години.
Пак беше зима. Пак беше нощ, тъмно и студено. Бях студент. Връщах се от първата ми екскурзия до Истанбул. За пръв път през живота ми бях посетил този невероятен град.
Връщах се с малко дрехи и с много спомени. Седмица по-рано бях спечелил петица от тотото и с малко пари си купих долари и отидох до този магичен град…Не че видях много от него…Организаторите на екскурзията ни спряха някъде под Лалели, посочиха ни „Ей, по тази улица, после надясно и оттам покрай Университета и до Капълъ Чарши“ , а след това ни заръчаха да се върнем след шест седем часа на паркинга, където беше паркиран автобусът, за да тръгнем обратно.
Почти всички от групата ни бяха „куфарни“ търговци. Такива като мен, които пътуваха само свят да видят, да сме били четирима петима. И аз се присъединих към една съученичка и нейния брат, пък тръгнах след тях. Не че видях нещо от града, но поне се зарекох, че пак ще се върна в Истанбул.
В уречения час бяхме всички по седалките на автобуса, за да тръгнем и да изпреварим останалите автобуси и да не чакаме много по границата.
Пътят към границата беше много тесен. Както вече ви казах, това беше началото на 90-те години. Съвсем близо до Дерекьой, малко преди ГКПП Малко Търново автобусът ни влезе в един стеснен участък с лек десен завой. Имаше предимство.
Срещу нас се спускаше някакъв засилен камион, който не спази ограничението. Вместо да ни изчака, също влезе в теснината. Отне ни предимството. На това място на пътя нямаше място за автобус и камион. Едното МПС беше излишно и не на мястото си.
И шофьорът на нашия автобус намали скоростта, която и без това беше ниска заради завоя и теснината и зави още надясно..., за да избегне удара с камиона.
Предната част на возилото по чудо мина, но задната дясна гума някак увисна в нищото и ...
...Автобусът се изсипа надясно и назад. Аз стоях на предпоследното място отзад в дясно...Край мен повечето хора спяха.
Не само автобусът се обърна. Целият свят се обърна. Нямаше горе или долу. Само хаос.
Стана за миг.
Бяхме на пътя, а секунда по-късно извън него. Понякога шофьорът не може да направи нищо. Абсолютно нищо. Сякаш някой друг е решил какво да се случи.
Започнаха писъци, викове...
Още се сещам как някой закрещя "Изгасете двигателя...ще се запалим" и други писъци, охкания , стонове...
В онзи момент не проумявах как изобщо стоя…защо краката ми са в някаква странна позиция…Защо лицето ми и дясната ми ръка са мокри…молех се само да не са от кръв…
Съседът ми до мен викаше на сестра си, която беше пред нас…Тя само стенеше.
Човекът до мен се измъкна някак …буквално през мен. Той си беше и върху мен, де…А аз опрян на земята…Бях опрян върху това, което трябваше да е страничното стъкло до седалката…, но май вече не беше.
Автобусът беше застанал странично…на земята. Слава Богу, не беше се затъркалял надолу. Само се беше килнал странично и надолу.
Шофьорът пръсна с някаква манивела предното стъкло и оттам започнаха да излизат пътниците. Имаше и още един изход.
А аз излязох през капандурата на покрива на автобуса…не знам как, но някой я отвори отвън. Покривът вече беше станал странична стена.
Излязох навън и огледах ръката си, опипах лицето си. Бяха мокри не от кръв, а от пот.
Пот от преживения ужас.
Край нас беше …като бойно поле. Ранени, окървавени, уплашени хора…някакви багажи по дерето.
И луната оцъклена над нас.
Не знам как, но в главата ми се пръкна мисъл, че вътре в автобуса е чантата ми, в която имаше една книга, някакъв пуловер, един дънков панталон, обувки за майка ми, една бутилка вода, разни баклави и представяте ли си…
Пак влязох вътре в автобуса, за да си взема „Параграф 22“. И до днес имам тази книга. Действах като робот. Без да мисля. Вместо да бягам от обърнатия автобус, аз се върнах в него.
После пак излязох навън.
До мен се доближи едно момиче. Само с една маратонка. Другата и беше изчезнала. И горкото, явно беше в пълен шок, затова съвсем отнесено ме попита „Извинявайте, да имате една обувка в повече“, а аз насред целия този абсурд се чух как казвам „Съжалявам, но нямам“.
След малко на пътя спря автобус от Румъния…Наизскочиха мъже, жени. Да помагат.
Качиха при себе си най-пострадалите и ги откараха към ГКПП-то. Тогава нямаше мобилни телефони. Никой, никъде не знаеше, че сме катастрофирали.
Слава Богу. При нас нямаше жертви.
После спря още един румънски автобус…Аз се качих при румънците, седнах на пътечката между седалките, а някаква жена ме успокояваше…до границата. По якето ми имаше кръв, макар че не знаех от кого е.
Някой от пътниците в нашия автобус бяха останали без връхни дрехи, без чанти и документи…
На турската граница ни пуснаха много бързо и с предимство. На нашата ни позабавиха…
В цялата тази ситуация най-хубавото беше, че нямаше жертви. Имаше ранени. С нарязани лица и ръце от стъклата. И с някакви фрактури.
После почти година време се мятах насън. Мислех все за случилото се. Дори ме накараха да ходя при някаква жена, за да ми лее куршум.
Нали ви споменах, че седмица преди катастрофата спечелих петица от тотото. И на моменти се улавях да мисля, че видите ли, късметът не ми е стигнал за шестица, само едно число не ми е стигнало, а тогава 100 000 лв. бяха огромна сума.
Но седмица по-късно имах много по-голям късмет, защото оцелях невредим в катастрофа на пътя. И бях благодарен.Това беше моята шестица, която ми даде Съдбата.
Тази сутрин чух за катастрофата по магистрала „Струма“ и се сетих за моя ужас. И си мислех за тези нещастни хора от Македония…Господ да даде покой на душите им…, а на оцелелите да помогне да преминат през този ужас.
Винаги, във всеки такъв трагичен инцидент има някаква човешка грешка, която плащат много други хора…
И светът се променя. И няма горе или долу. Има само хаос…Тогава човек само се моли да премине през него. Ако изобщо му остане време да се помоли. И нищо вече не зависи от него.
Толкова сме крехки…И всичко свършва за един миг.
Сигурно се питате защо ви споделям всичко това. За да ви кажа, че когато си вътре в един автобус по време на катастрофа, е...трудно е да се изрази.
За да ви призная, че в миговете след една катастрофа най-излишните и ненужните на мястото на инцидента сме...ние, от медиите.
Мъчно ми е да го кажа, но понякога присъствието ни там се превръща в обида и за жертвите и за оцелелите. И признавам това като журналист.
Мир на душите на загиналите хора от Северна Македония.
Автор: Красимир Калудов
Коментари
