През последните няколко дни почти не остана лидер на партия, който да не излезе на мегдана и да развее знаме с избродиран надпис „Адът, това са другите“.
Разбира се, за онези от вас, на които мисълта на Жан Пол Сартр звучи прекалено префърцунено, отделни лидери веят знаме с текст „Всички са маскари“.
И под знамената се нареждат последователи, които повтарят като папагали посланията. После всички се хващат гуша за гуша в името на KletaMaikaBulgaria.
Положението е напълно абсурдно, защото е повече от ясно, че никой не може да се справи със ситуацията сам, но въпреки това всеки е срещу всекиго.
За много кратко време всеки един партиен лидер намери начин и възможност за изява, в която да обрисува с най-черни краски останалите политически лидери, за да може средният българин да проумее…
…какво да проумее този безкрайно объркан от случващото се среден българин?
Например това, че лидерите се срещат някъде, някога, в някакъв момент на поверителни разговори, а после секунди след раздялата си бързат да разкажат кой какво е казал в този поверителен разговор. Всъщност разказват само какво е казал другия. А другият на свой ред отвръща „Не, аз не казах това, а той или тя казаха еди какво си“.
Повече от ясно е, че у нас всеки политически лидер смята себе си за по-лидер от останалите? И очаква това да му бъде признато.
Средният българин стои опулен срещу телевизора или срещу монитора на компютъра или екрана на своя смартфон, гледа, чете или слуша изявленията на лидерите и…
…и се пита „Господи, аз ли криво ти се молих, ти ли криво ме разбра“.
Добре, де. Щом не могат да се разберат тук в България един с друг, да намерят допирни точки, щом разнасят подробности от преговорите насам натам, как ще преговорят със световните лидери?
Ако използваме географията за описание на българската политика, то тогова можем да я сравним с архипелаг от острови и островчета, които не са свързани по никакъв начин, а хората, които ги населяват, воюват помежду си.
Ако използваме историята, бихме могли да сравним родната политика с периода на Стогодишната война.
Ако се позовем на литературата, май непримиримата вражда между Монтеки и Капулети е подходяща за случая. Притеснителното е това ,че в тази история Ромео и Жулиета умират заради малоумните си и вироглави роднини.
Представете си два бряга. На единият стои влиятелен български политически лидер и на другия стои влиятелен лидер. Между тях тече бурна река. Няма мост между двата бряга, защото отдавна е бил взривен и няма никаква перспектива да бъде изграден отново. И всеки лидер кани другия "Ела да преговоряме в моя офис иначе няма да говоря с теб"...Ако по някакво чудо един от двамата се реши да преплува реката, за да стигне до колегата си, то от отсрещния бряг започват да го обстрелват, докато го откажат или го потопят под водата на реката.
Политическите лидери у нас не се понасят един с друг. Не се признават един друг. Не могат да мелят брашно заедно. Мразят се, забиват си ножове в гърба.
И като правят това, се опиват от собственото си величие. Те общуват с хора огледала, които показват великия им образ. Те са заобиколени от хора "ехо", които повтарят техните думи. Когато кажат "аз съм велик", ехото отвръща "Велик, велик, велик" и политикът си мисли "Ето, на...хората го признават, а оня тъпак, лидерът на еди коя си партия не ме признава, михлюзинът му ниеден"
Знаете ли…за истинския размер на величието на българския политик винаги давам за пример следната ситуация.
Летище „Враждебна“ , пардон летище „София“. От стълбичката на самолета слиза френският президент Еманюел Макрон. Долу, на пистата, една хубава жена го снима възторжено със своя смартфон. Един, два…десет кадъра, може и „лайф“ да прави жената.
Проблемът не е в това, че…еднна хубава жена снима един мъж. Проблемът е в това, че дамата, която снима мосю Макрон е министър. Български министър. Но в случая е нещо като стъпало от стълбата, по която слиза френският държавен глава.
Какво да ви кажа още за това пусто лидерско величие на българските политици.
Накрая то винаги се оказва нещо като на гол тумбак, чифте пищови.
И понеже използвах какви ли не примери, ще завърша с последния такъв.
Ако сравним българските политици с футболен отбор, то в този отбор има единадесет капитани, единадесет централни нападатели и се играе с единадесет топки. Напълно логично отборът го няма никакъв на терена, вратата му е празна, в нея влизат гол след гол и всички съперници го бият като тъпан или като маче у дирек.
Но всички лидери продължават да са свръх доволни от себе си и да веят знамето с надписа „Адът, това са другите“.
Днес ние имаме най-много политически великани на глава от населението. Поне те така твърдят за себе си. Но всъщност са лилипути.
Ха, докато ви редя моите безумни брътвежи, станало време за прогноза.
Днес в Бургас и в региона ще се радваме на топло време, без вятър, без жеги и с всички екстри на месец август. Максималните температури ще са около 28 градуса. И морската вода ще е топла.
Нека е хубав денят ви.
автор: Красимир Калудов
Коментари
