За Александра Сърчаджиева могат да се кажат много неща. Тя е красива, талантлива, интелигентна, нежна, силна… многолика. Публиката я познава и от телевизионния екран, и от театъра. Професионалният ѝ път е започнал отдавна, когато е още дете, и през годините е натрупала опит, но сега Алекс се впуска в нещо различно, непознато и донякъде плашещо. Тя застава на сцената, за да направи „дисекция” на душата си… да се изповяда. И в моментите, когато е най-беззащитна и истинска, тя всъщност помага както на себе си, така и на хората, които я гледат. Още с премиерата си „На живо” печели публиката. Зрителите приемат представлението като вид терапия, след която се чувстват преродени. Бургазлии вече имаха възможност да гледат спектакъла в края на месец юни, но поради големия интерес Александра Сърчаджиева се завръща на морска сцена и ще представи „На живо” отново на 12 август от 19:30 ч. в залата на Операта. Два дена преди постановката актрисата даде интервю специално за читателите на „Бургаски репортер”.
-Публиката Ви познава от театъра, от роли на малкия екран, а също и като телевизионна водеща, но сега излизате на сцената сама – очи в очи с публиката. По-различно ли е да се прави моноспектакъл? Иска ли се повече смелост? По-различно ли е?
-То е коренно различно, защото пред непознати хора правя „дисекция” на душата си. Показвам Александра такава каквато е. Хората няма как да ме познават наистина от форматите, които съм водила, нито от ролите, които съм играла в представления. В театъра влизаш в образ, това не си ти. Сега отговорността е много по-голяма, защото тук нямам право на грешка. Не мога да се извиня с това, че ролята не е за мен или нещо не сме се разбрали с режисьора. Вълнението и страха, които изпитвам преди всяко представление, са наистина големи. Аз винаги се вълнувам преди да се появя на сцена или преди да изляза да водя предаване – смятам, че това е нормално, но тук вълнението и страхът са в огромни количества. Когато ми дойде идеята за този спектакъл, исках да бъде нещо много честно, човешко, вълнуващо и да докосва хората, да има за какво да мислят. И виждам, че се случва.
- Може ли да се каже, че това е своеобразна изповед?
- Да, изповед е! И дори на един човек от публиката да помогна да се почувства по-добре, значи има смисъл от това, което правя. А всъщност виждам, че тези хора са много повече, което много ме радва.
- Вие самата лесно ли споделяте? Важи ли за Вас правилото, че когато човек сподели с другите, радостта става по-сладка, а мъката по-лека?
- Да, така е. Но обикновено човек споделя пред близки хора… поне аз лесно споделям. Но споделянето пред хора, които не те познават, е по-трудно и по-вълнуващо. Страхът дали ще разберат това, което искаш да им кажеш, е по-голям. В живота човек може да прецени на кого може да сподели и на кого не. Нали? Но аз смятам, че това, което правя, е правилното и чувствам огромно удовлетворение след края на представлението. Дори не мога да го обясня. Освен удовлетворение, чувствам и спокойствие, защото виждам, че това, което казвам, стига до хората и ги докосва. Иска ми се хората да разберат, че ние трябва да говорим. Много по-лесно е, когато кажеш това, което мислиш. Ние сякаш се затваряме. Говорим с недомлъвки, казваме нещо, а не го доизказваме, надяваме се другият да се сети. Защо да не говорим директно?! Много по-лесно е така. Трябва да общуваме помежду си. Животът е много прост, ние го правим сложен.
- Казвате, че Вие се изповядвате пред хората. А има ли хора, които са си позволили да се изповядат пред Вас?
- Да, и те са много. Има такива, които ми пишат, а други идват директно след представление и ми споделят. Това много ме радва, защото е взаимно. Прекрасно е! Щастлива съм, че представлението докосва и много млади хора. Едно момче на 23 години дойде и ми каза: „Александра, ти показваш такива емоции, които ние имаме нужда да изпитаме, но във времето, в което живеем, не можем. Мислим си, че ги няма, а те съществуват!”. Една възрастна дама в Пловдив пък дойде след представлението и ми каза: „Не ме интересува колко живот ми остава. И един ден да е, ще го изживея така, както го живях на 20 години”.
- Това, което правите, е сякаш вид терапия?
- Така е, това е терапия и тя е взаимна.
- А след представление как се чувствате? Олеква ли Ви, или напротив започвате да размишлявате още повече?
- Чувствам спокойствие. Олеква ми. След представление хората, които идват при мен, са много развълнувани. Има такива, които ми казват, че са изживели катарзис. Други споделят, че са намерили смисъл да продължат напред. Това, което се случва между мен и публиката, дори не мога да го обясня. Искам да благодаря за огромната любов, с която хората ме посрещат.
- А как тръгнахте към реализирането на този спектакъл? Имаше ли в началото страх, вълнение, колебание…?
- О, със страх, с вълнение, с всичко. Няма как да не е така, защото това е много лично и много различно от всичко, което досега се е правило. Цветана Манева дойде да ме гледа в Царево и ми каза невероятни неща, за което безкрайно много ѝ благодаря, защото това е огромна чест. Думите ѝ бяха: „Ти създаваш ново течение, наречено документален театър. Нещо, което в България никога не е правено досега”. Страхът обаче беше огромен. Десет дена преди премиерата се чудех има ли смисъл въобще да го правя. Няма как да не се страхуваш, когато толкова много си мечтал за нещо и виждаш, че то се случва, но не си сигурен дали ще стане така както го искаш. Минах и през тези неща.
- А къде е мястото на артистичния талант в този случай, след като Вие не влизате в роля, а сте самата себе си?
- Да, няма как да играя себе си. Не бих могла. Иначе няма да е честно. Просто това, което правя, го правя с много честност и невероятна любов. Винаги съм казвала, че когато човек върши работата си с любов – независимо с какво се занимава – резултатът винаги ще докосне. Не на всяко представление можеш да си върха, не винаги изиграваш това, което е искал режисьорът, но ако го правиш с любов, хората ще го оценят.
- Вече две години неизменна тема в ежедневието ни е пандемията. Как се справяте с това, как Ви се отрази изолацията и мислите ли да се ваксинирате?
- Отразява ми се като на всеки нормален човек по света. Трудно е за всички. Трябва да се научим да живеем с този вирус, защото той няма да се махне скоро. Аз лично съм се ваксинирала. Общителен човек съм, обичам си приятелите, обичам си работата и изолацията не ми се отразява добре. Да си стоиш затворен вкъщи и движението ти да бъде от дивана до печката, да гледаш в една точка и да не знаеш какво ще се случи утре, не е добре за никого. В началото вярвах, че в тази ситуация хората ще станат по-добри и ще си дадат сметка, че не всичко е на всяка цена и че целият този материален свят, в който живеем, всъщност няма никакъв смисъл, а имат смисъл хората до теб. Но за съжаление не стана точно така.
- Освен в Бургас, в кои други градове предстои да представите спектакъла „На живо”?
- Утре – 11 август, съм във Варна, на 12 август в Бургас, 20 август – в София на Sofia summer fest, на 7 септември – Сандански, 15 септември съм отново във Варна, 17 септември – Пловдив, 24 септември – в театър „Сълза и смях”.
-Значи няма да има време за дълга почивка?
- Не, но аз и не искам. Достатъчно време стояхме затворени и почивахме.
Интервю на Марина Костова
Коментари
