Стоим в чакалнята и чакаме. Много сме. Много за душманите.
Сегиз тогиз някой пита „Иде ли“, друг отвръща „Иде, бе. Ей , там е зад завоя“. Чуват се викове „Ура! Българи, юнаци! Да живей!, а някой някъде вика и „Оставка и затвор“.
Друг поема темата и обяснява, че вече у нас се строи нов и модерен затвор.
Всички стоим и чакаме. С хляб и сол. И с кратка, музикална програма. И с деца в народни носии.
Но минава време и пак сядаме в чакалнята. Никой не идва. Влакът на оня, когото чакаме, не само не се движи със закъснение, ами дори май изобщо не се движи.
Гарванът грачи грозно, зловещо, жетварки пеят нейде в полето, докато камионите изнасят житото и слънчогледа, в гората някаква буря кърши клонове и сабля, туй де…трион ги свива на венец, пък ги натоварват на други камиони и ги изнасят като дървесина.
А ние стоим в чакалнята. Чакаме. Майстори сме в това. В исторически план сме го доказали дори.
Чакали сме Бай Иван.
Чакали сме Тато.
После НАТО.
Чакали сме светлото бъдеще…на тъмно. Съответно чакали сме да отменят режима на тока. И да ни пуснат водата. И да ремонтират улицата.Да хвърлят боклука. Да построят пречиствателна станция.
Чакали сме победата на комунизма, чакали сме да падне комунизмът, чакали сме демокрацията, после чакаме да се срине, ей тъй да мине.
Чакали сме някой да дойде и да ни освободи, макар че ни е било ясно, че който ни освободи, той ще ни пороби.
В тази пуста чакалня стоим наистина цяла вечност и все чакаме.
Да ни дойде редът.
Или да дойдат танковете.
Или новите самолети от САЩ. Платихме ги дори. Пито, платено. „Човекът взе парите и каза "добре“
Чакаме да дойде папата. Американският президент също. Руският ли?
Хм, и него сме го чакали.
Ние сме родени в очакване и все чакаме.
Най-вече чакаме да видим какво ще стане, пък после…ще видим.
Чакаме какво ще каже бившият премиер. Чакаме и какво няма да ни каже.
Чакаме нещо да каже новият премиер.
Чакаме Слави да се реши. Или да разреши.
Чакаме нови разкрития. И справедливост.
Чакаме да направят правителство. Мнозинстото. Малцинството. В краен случай филанкишията. Чакаме някой да достави липсващите машини за гласуване.
Чакаме времето през юни да е хладно. Или горещо.
И да поевтинеят доматите. Черешите също.
Чакаме някой да ни реформира.
Чакаме изборите. Чакаме преброяването на гласовете. В очакване на Годо сме. И на Магнитски.
А онези, дето не харесват Магнитски, чакат някакви доказателства
От няколко месеца очакваме Кьовеши.
Чакаме.
Проблемът е, че когато дочакаме някой или нещо от списъка на нашите очаквания, не се случва нищо особено и тогава ние …
Тогава какво?
Как какво.
Хайде, пак в чакалнята.
И отново по стар български обичай…чакаме.
Неволята? Месията? Комшията? Ракията? Съдебната реформа?
Чакаме да падне доларът. Чакаме да се вдигне. Чакаме да влезем в Еврозоната.
Чакаме от умрял писмо.
Чакаме инвеститорите във футболния отбор на народа…с подарения държавен стадион.
Чакаме. Чакаме. В тази пуста българска чакалня, от която не тръгват влакове. И не идват.
Ех, че мъка. Изчака ни се чакането да чакаме някой да дойде и да ни оправи.
От Изток и от Запад, от Юг и от Север. Чакаме във всички посоки и все се питаме „Иде ли?“
Чакаме. И неусетно животът ни минава в чакалнята. И в очакване. На новия програмен период.
А да бяхме пробвали сами да си оправим държавата, а?
Да, бе да. Глупости.
Стой си мирен. Чакане му е майката. То, държавата има кой да я оправи. Пък и да няма, до теб ли ще опрат. Коскоджамити план за възстановяване има и милиади евро ще потекат към нас.
Ами, добре…направи едно място в таз чакалня, че и аз да почакам с вас.
Ей, гарсон. Юн кайве. И една гола вода.
Наздраве. Да пием за чакането.
Ха, заради тия мои дрънканици съвсем не съм видял, че е настанало време за прогноза.
Ами, какво да ви кажа. Очаквайте горещо време до обяд, с кратки превалявания от дъжд в следобедните часове.
Нека е хубав денят ви
Автор: Красимир Калудов
Коментари
