Какво е ирония на съдбата ли? Не, не е това, че довчерашни политически врагове днес се прегръщат и целуват, докато обясняват сходствата си в много секторни политики. Друго е.
Ирония на съдбата е това, че всеки ден минавам покрай моето старо училище и покрай класната ми стая в старото училище "Братя Миладинови". Едно време дете невръстно, а сега дърт пергишин.
И докато пристъпям край този храм на знанията и гледам към прозорците на класната стая, се сещам как другарката Лю. / изтъкнат преподавател по литература, обвеян с особена слава/ в състояние на гибелен гняв плющеше страховити шамари по бузите на някои по-така хиперактивни съученици.
По този начин учителката се опитваше да провокира у Ивайло, Стефан, Алексей, Асен, Любо, Янко и кажи речи всички останали момчета интерес към родната литература. Хорей, ямб, амфибрахий и някой друг шамар. Бой и изящна словесност в едно.
След шамарите другарката Лю. изпращаше в изгнание непослушните, демек гонеше ги от часовете си, пък те увисваха на прозореца на класната стая и крещяха оттам някакви послания, които нямаха нищо общо с реториката. По-скоро имаха близост с някой клетви и ругателства, които можеха да накарат и стар моряк да се изчерви. А учителката пребледняваше и ние всички замръзвахме по чиновете.
Изобщо, за някои съученици часовете по литература понякога плавно преминаваха в обучение по издръжливост на болка и на крясъци.
А най-учудващото беше това, че родителите ни одобряваха тези педагогически средства за убеждаване.
Уви, въпреки атрактивния педагогически подход на другарката Л /изтъкнат литератор, както казах/ , основан на предимствата на точковия масаж, нито един от тези мои палави съученици не стана литератор. Заради шамарите или заради друго те отказаха да се занимават писано слово.
Но знаете ли кое е най-странното. Това, че баш аз, кроткия и богоязлив ученик, започнах след години да си изкарвам хляба с редене на думи. И то без да съм получил като стимул нито един шамар, а шамарите в часовете по литература бяха интензивни като артилерийска канонада.
Въпреки петопръстните педагогическите поеми, които преподавателката изписваше усърдно върху бузите на моите съученици, аз напълно доброволно потънах в света на думите…или на празнодумството, ако щете.
А най-странното беше това, че извън моментите, изпълнени с раздаване на шамари, на мен часовете по литература ми бяха много интересни. Особено онези моменти, когато ме изпитваха и аз разсъждавах "Какво е искал да каже авторът"...
Тази история сшамарите и и римите звучи малко налудничаво, какво ще кажете. Като часовете по трудово обучение, в които шиехме калъфки за възглавници. Това пък ми се струваше още по-ненормално. Слава Богу, не се научих да шия калъфки. Но това е друга история.
Но като говорим за странни случаи, погледнете в някои предизборни листи. Там е пълно с въпросителни и с хора, които плачат да бъдат шамаросани.
Честно казано, би ме се искало да пусна моята класна, другарката Лю, в една стая с някои от кандидатите, че да им въздаде справедливост по нейния си начин.
Но нека не бъдем кръвожадни.
Ха, че то време за прогноза станало.
Днес ще е слънчево, но студено…типично като за март. Така че ако излизате навън с мокри мартеници на китките, ще се чувствате така, сякаш сте излезли навън с мокри мартеници в студен ден.
Нека е хубав денят ви.
Автор: Красимир Калудов
