Как звучеше онзи призив на Сина Божий за хвърлянето на камък по жертвата? Който не е съгрешил, той да хвърли първи камък? Нещо такова ли беше?
Ами, в някаква степен и аз хвърлих камък по Кубрат...с няколко майтапа на негов гръб, докато той плюеше кръв от разбитата си уста след нокаута, който му нанесе Джошуа.
Но преди да хвърля камък, трябваше да се сетя за едно интервю.
Накратко, в началото на 90-те години като студент играех във футболния отбор на Шуменския университет.
Според традициите този отбор винаги беше абсолютен аутсайдер в своята група и отборите от варненските университети и съперниците им ВХТИ Бургас го смазваха с унизителни резултати.
Само че тогава се бяхме събрали някакви странни играчи. Играехме сърцат, хаотичен и изненадващо резултатен футбол.
И за всеобща почуда, най-вече за наша буквално прегазихме съперниците си и се класирахме за пръв път в историята на Шуменския университет за финалите на републиканското първенство. Демек трябваше да играем с най-силните студентски отбори в страната.
Няма да забравя как влязохме в кабинета на преподавателя по физическо възпитание, защото нашият университет естествено нямаше треньор, и видяхме как той стои облещен и гледа някакъв наръчник с инструкции. Общо взето никой не знаеш какво да прави. Ние бяхме абсолютни аутсайдери. Дори в един мач един колега си сложи потник, на който изризува с химикал номер, защото нямахме достатъчно фланелки за екип. Пък вместо шорти, повечето играеха с някакви анцузи.
И както се радвахме за невероятното постижение, получихме новина, че ще играем нещо като плейоф, демек допълнителен мач преди финалите. Специално и само за нас. Измислен за пръв път само за нас и за съперниците ни от Пловдивски университет.
И отидохме да играем този извънреден, внезапно появил се от нищото мач в Стара Загора.
Там играхме …играхме някакъв грозен футбол и загубихме с 0:2.
Върнахме се в Шумен…Потърсиха ме от местния вестник „Шуменска заря“…Не, не защото съм бил звездата на отбора, а защото един от колегите ми от нашия курс вече поработваше там. И той ми направи интервю.
И знаете ли какво съдържаше това интервю?
Дали аз казах, че съперниците ни бяха по-силни? Казах ли, че ние играхме слабо в тази решителна среща? Признах ли, че заслужено отпаднахме?
Тц…в интервюто обясних, че първият гол в нашата врата е паднал малко случайно след един ъглов удар. Да, така беше…, но истината беше, че аз като централен защитник и колегите ми от защитата оставихме свободен играч от съперниците и той вкара топката във вратата ни.
После в интервюто обясних, че сме се вдигнали в тотален щурм към вратата на пловдивските ни съперници.
Да, така беше, но натискът ни беше стихиен и без никаква мисъл. Само с изсипани топки напред. И но доведе до нищо. Това обаче не го казах в интервюто.
Е, натискът ни доведе до нещо…направиха ни контраатака и хоп…втори гол в нашата врата.
Да, един от съперниците ни беше в огромна засада. Да, страничният съдия след мача дойде и ни се извини за грешката си и аз обясних това надълго и нашироко в интервюто.
Но от цялото ми мрънкане и всичките ми оправдания в интервюто, не бях обяснил защо ние всъщност не отбелязахме нито един гол. Защо не направихме нищо, за да променим това 0:2.
Защото нашите голове в чуждата врата бяха НУЛА.
Затова ми е малко трудно и срамно да хвърлям камъни по Кубрат заради идиотските му приказки след двубоя му срещу Джошуа.
Да, той се оправдаваше, да той звучеше неуважително към победителя.
Но някой ден се надявам и той като мен да прочете своите интервюта и да разбере, че е сгрешил.
Защото аз знам, че тогава като студент на около 23-24 години избрах най-лесното. Да потърся вината за загубата извън себе си и извън нас.
Затова днес се срамувам от онова интервю и от онзи начин на мислене.
Трябваха ми много години време и много много загуби в какви ли не сфери, за да проумея, че за всеки мой успех или неуспех съм отговорен аз. Сега вече знам, че оправданието винаги е на една ръка растояние, докато поемането на отговорност е на най-горната лавица или е скрито дълбоко в някое чекмедже. На нас остава да изберем. Да се оправдаем или да признаем нечие превъзходство и да поемем отговорност за загубата. И този избор ни определя като човеци. В спорта. В работата, в политиката, изобщо в живота.
Но вече е късно. Никога повече няма да играя в мач от студентското първенство по футбол в отбор, който е абсолютен аутсайдер, внезапно озовал се насред мач за финалите. И никога повече няма да имам възможност честно да призная, че някой ни е победил на игрището в студентското първенство, просто защото е бил по-силен от нас и от мен.
Мда...през последната седем осем месеца в дербито с поне 25 год. история между отборите на Миро Клоп Маджаров и Туше Тити Милушев постоянно губим и не ни останаха никакви оправдания за неуспехите в "Истинския мач", както наричаме този дуел. Отдавна проумяхме, че ние сме виновни за унизителните загуби, а аз като централен защитник също.
Но докато държите камък, който се готвите да хвърлите върху оправдаващия се Кубрат, кажете ми, вие колко пъти сте признали нечие превъзходство над вас? Лесно ли ви беше да потърсите причината за загубата у себе си?
Еее, докато ви разказвам плесенясалите си спомени, станало време за прогноза.
Днес ще е облачно и хладно. Максималните температури в Бургас и в региона ще достигнат 8 градуса.
Нека е хубав денят ви.
автор: Красимир Калудов
Коментари
