Представете си как един художник рисува някакъв момент на щастие. Не бърза за никъде. Изживява го, докато го полага с четка и бои върху бялото платно, без значение дали е импресионист, модернист, абстракционист или график. Просто рисува щастието. Или си представете си как някакъв фотограф, независимо от това дали е професионалист или аматьор, изведнъж вижда неповторим миг и го превръща в снимка. Бърза, припряно фокусира с обектива, щрака и изпитва миг на триумф, защото е уловил неуловимото и просто е запечатал щастието в кадър. Как изглежда този момент на щастие? Може би върху картината или снимката ще има усмихнати мъж и жена, до тях деца с блеснали очи, а като фон красиви паркове, величествени сгради, изпълнени с хора тротоари, автомобили по улици, пълни ресторанти и магазини, синьо небе...иначе казано идилия.
А сега си представете как в тази картина или в тази снимка художникът или фотографът премахват с четка или фотошоп усмивките от лицата на мъжа и жената, покриват лицата им с напрегнати изражения, заменят блясъка в детските очи със страх, изтриват хората по тротоарите и автомобилите по улиците, рисуват или снимат затворените ресторанти, бистра и магазини...Представете си, че вече няма щастие. На мен няма да се налага да си представям нищо от това, защото видях с очите си как Париж се промени за една нощ и как искрящата ,шумна, пъстра, весела и щастлива вечер на 13 ноември, беше заменена от уплашеното утро на 14 ноември. Животът на много хора във френската столица, а и по света вече ще се разделя на две. Преди и след атентатите.
Моят също. Повярвайте ми. Точно този петък 13 през в този ноември беше фатално хубав. В Монмартър хора от цял свят се снимаха край Пигал, край Мулен Руж, обикаляха из артистичните магазини за сувенири и китните ресторантчета, за да опитат вино или сирене, стотици туристи катереха стълбите към катедралата на изкуплението и божието сърце Сакре Кьор.
От върха на белоснежния храм се виждаше как слънцето пробива облаците и превръща Париж в магично място. За църковната служба бяха пристигнали стотици хора, повечето от които ученици от близките училища. Молеха се, притихнали, смирени и тихи, а в края на месата си подаваха ръце, целуваха се и се прегръщаха. Непознати с непознати, свързани с вяра и упование и надежда. Всичко това точно на 13 ноември, в петък. Хората щракаха снимки пред Операта, японски младоженци си правеха професионална фотосесия до Мадлената, туристи щъкаха пред Нотр дам, пред Двореца на инвалидите, тълпяха се пред Лувъра,разхождаха се из градините на Тюлейри, по бреговете и мостовете на Сена, прииждаха по Шанз Елизе, спираха пред Триумфалната арка, тълпяха се пред Айфеловата кула, дефилираха по авеню „Монтен”, за да видят витрините на най-прочутите модни марки, препълваха търговските центрове „Прентан” и „Галери Лафайет” по булевард „Осман”, за да се насладят на разкоша и красотата. Живееха и може би не всички разбираха, че това е техният момент на щастие.
В слънчевия петък 13 Париж беше прекрасен, а на свечеряване беше всичко онова, което се крие зад думите „градът на светлината”. Когато Айфеловата кула блесна и лъчът от върха и проряза града, когато грейна виенското колело на площад „Конкорд”, а коледният парк по Шанз Елизе обгърна с гълчава, аромати, светлини, магии, вкусове и мистика своите хиляди гости, тогава всичко беше толкова хубаво, че чак на човек му се искаше моментът да не отмине.
Моментът всъщност не отмина. Той просто беше унищожен, разстрелян и взривен. Атентатите бяха само на няколко места в Париж, но поразиха целия град. Но ние не знаехме нищо за това. По същото време докато атентаторите са се придвижвали към местата, които са планирали да превърнат в ад, сме пиели червено вино в ресторанта, а докато са умирали и стенели хора, ние вървяхме по улиците към хотела и бяхме щастливи, щастливи...като в онази картина или снимка в началото. И всички около нас бяха така. В хотела телефоните ни, профилите ни в Туитър, Вайбър и Фейсбук се изпълниха с тревожни и уплашени въпроси от приятели и семейства. „Как сте? Добре ли сте? Къде сте? Обадете се!!!” Тогава разбрахме. И не можехме да повярваме и в следващите часове до ранни зори успокоявахме кой ли не, че сме живи и сме в хотела. Сенките покриха града на светлината. Знаете ли какво прави един град жив организъм. Хората по улиците, разбира се.
Сутринта на 14 ноември Париж беше призрачно пуст. А когато тези учтиви, добре облечени, усмихнати и вежливи хора се движат във всички посоки, усещаш, че градът диша. А знаете ли какво е мъртъв град. Това е място, където хората ги няма. Сутринта на 14 ноември Париж беше...най-пустото и призрачно място на света. Някой беше изтрил живота не с с четка и с фотошоп, а с омраза, с автомат „Калашников” и с взривове. По обяд хората се появиха отнякъде, но беше смайващо да се види как магазините, ресторантите, бистрата, бяха затворени, а по лицата на малкото дръзнали да излязат навън парижани нямаше усмивки. Някой беше пленил усмивките и ги беше заключил с катинари. Търговският център "Галери Лафайет" остана затворен „Галери Лафайет” и „Прентан” останаха затворени. Колко е странно да видиш катинар върху вратите на търговските центрове, в които на ден влизат над 100 000 души. На площада пред вечно оживената гара „Сан Лазар” имаше повече гълъби, отколкото пътници или минувачи. А пустотата на коледния базар беше страшна. Спряла въртележка, самотна пързалка, празна ледена площадка за кънкьори. Бразилският ресторант, където бармани, сервитьори и клиенти предната вечер танцуваха едновременно ламбада, беше заключен.
Не работеше и къщичката на ужасите, сигурно защото ужасите бяха я напуснали, за да тръгнат по улиците на града. По Шанз Елизе туристи се движеха като безплътни сенки, надничаха през затворените врати на магазините и невярващо гледаха табелите „Затворено” Сигурно защото принадлежи по-скоро на света на доброто, но магазинът на „Уолт Дисни” беше отворил врати, само че охраната на това приказно царство проверяваше бащите и караше майките да разтварят чантите и да разгръщат палта и манта, за да покажат, че не носят колан с бомби.
Питах се защо хората се тълпяха тук? Дали затова, защото точно в този ден приказните герои бяха като щит, дали защото посетителите от цял свят искаха да покажат, че вярват в приказките и в това ,че доброто побеждава. Нямаше кой да ми каже, а въпреки че всички говорехме на различни езици, всички бяхме еднакво уплашени. На огромен монитор в магазина на Дисни излъчваха прочутата песен от филма „Замръзналото кралство” ...на всички езици. Всяка фраза се изписваше на и единият от езиците беше...арабски. Същият този език, на който атентаторите крещяли „Аллах Акбар”, докато убивали беззащитни хора. И когато нощта се спусна над Париж, а украсата по по бул. „Осман” остана в по-голямата си част тъмна, когато светлините на Айфеловата кула не изгряха, тогава... Тогава Париж престана да бъде градът на светлината. Вече знаем кой я угаси, но е крайно време да си припомним наученото през годините, че само всички европейци заедно можем да я запалим отново. Иначе всички ще се лутаме като сенки в мрака и ще се изгубим завинаги.
Не се молете за Париж. Молете се за светлината и за миговете на щастие.
автор: Красимир Калудов
Коментари
А сега си представете как в тази картина или в тази снимка художникът или фотографът премахват с четка или фотошоп усмивките от лицата на мъжа и жената, покриват лицата им с напрегнати изражения, заменят блясъка в детските очи със страх, изтриват хората по тротоарите и автомобилите по улиците, рисуват или снимат затворените ресторанти, бистра и магазини...Представете си, че вече няма щастие. На мен няма да се налага да си представям нищо от това, защото видях с очите си как Париж се промени за една нощ и как искрящата ,шумна, пъстра, весела и щастлива вечер на 13 ноември, беше заменена от уплашеното утро на 14 ноември. Животът на много хора във френската столица, а и по света вече ще се разделя на две. Преди и след атентатите.
Моят също. Повярвайте ми. Точно този петък 13 през в този ноември беше фатално хубав. В Монмартър хора от цял свят се снимаха край Пигал, край Мулен Руж, обикаляха из артистичните магазини за сувенири и китните ресторантчета, за да опитат вино или сирене, стотици туристи катереха стълбите към катедралата на изкуплението и божието сърце Сакре Кьор.
От върха на белоснежния храм се виждаше как слънцето пробива облаците и превръща Париж в магично място. За църковната служба бяха пристигнали стотици хора, повечето от които ученици от близките училища. Молеха се, притихнали, смирени и тихи, а в края на месата си подаваха ръце, целуваха се и се прегръщаха. Непознати с непознати, свързани с вяра и упование и надежда. Всичко това точно на 13 ноември, в петък. Хората щракаха снимки пред Операта, японски младоженци си правеха професионална фотосесия до Мадлената, туристи щъкаха пред Нотр дам, пред Двореца на инвалидите, тълпяха се пред Лувъра,разхождаха се из градините на Тюлейри, по бреговете и мостовете на Сена, прииждаха по Шанз Елизе, спираха пред Триумфалната арка, тълпяха се пред Айфеловата кула, дефилираха по авеню „Монтен”, за да видят витрините на най-прочутите модни марки, препълваха търговските центрове „Прентан” и „Галери Лафайет” по булевард „Осман”, за да се насладят на разкоша и красотата. Живееха и може би не всички разбираха, че това е техният момент на щастие.
В слънчевия петък 13 Париж беше прекрасен, а на свечеряване беше всичко онова, което се крие зад думите „градът на светлината”. Когато Айфеловата кула блесна и лъчът от върха и проряза града, когато грейна виенското колело на площад „Конкорд”, а коледният парк по Шанз Елизе обгърна с гълчава, аромати, светлини, магии, вкусове и мистика своите хиляди гости, тогава всичко беше толкова хубаво, че чак на човек му се искаше моментът да не отмине.
Моментът всъщност не отмина. Той просто беше унищожен, разстрелян и взривен. Атентатите бяха само на няколко места в Париж, но поразиха целия град. Но ние не знаехме нищо за това. По същото време докато атентаторите са се придвижвали към местата, които са планирали да превърнат в ад, сме пиели червено вино в ресторанта, а докато са умирали и стенели хора, ние вървяхме по улиците към хотела и бяхме щастливи, щастливи...като в онази картина или снимка в началото. И всички около нас бяха така. В хотела телефоните ни, профилите ни в Туитър, Вайбър и Фейсбук се изпълниха с тревожни и уплашени въпроси от приятели и семейства. „Как сте? Добре ли сте? Къде сте? Обадете се!!!” Тогава разбрахме. И не можехме да повярваме и в следващите часове до ранни зори успокоявахме кой ли не, че сме живи и сме в хотела. Сенките покриха града на светлината. Знаете ли какво прави един град жив организъм. Хората по улиците, разбира се.
Сутринта на 14 ноември Париж беше призрачно пуст. А когато тези учтиви, добре облечени, усмихнати и вежливи хора се движат във всички посоки, усещаш, че градът диша. А знаете ли какво е мъртъв град. Това е място, където хората ги няма. Сутринта на 14 ноември Париж беше...най-пустото и призрачно място на света. Някой беше изтрил живота не с с четка и с фотошоп, а с омраза, с автомат „Калашников” и с взривове. По обяд хората се появиха отнякъде, но беше смайващо да се види как магазините, ресторантите, бистрата, бяха затворени, а по лицата на малкото дръзнали да излязат навън парижани нямаше усмивки. Някой беше пленил усмивките и ги беше заключил с катинари. Търговският център "Галери Лафайет" остана затворен „Галери Лафайет” и „Прентан” останаха затворени. Колко е странно да видиш катинар върху вратите на търговските центрове, в които на ден влизат над 100 000 души. На площада пред вечно оживената гара „Сан Лазар” имаше повече гълъби, отколкото пътници или минувачи. А пустотата на коледния базар беше страшна. Спряла въртележка, самотна пързалка, празна ледена площадка за кънкьори. Бразилският ресторант, където бармани, сервитьори и клиенти предната вечер танцуваха едновременно ламбада, беше заключен.
Не работеше и къщичката на ужасите, сигурно защото ужасите бяха я напуснали, за да тръгнат по улиците на града. По Шанз Елизе туристи се движеха като безплътни сенки, надничаха през затворените врати на магазините и невярващо гледаха табелите „Затворено” Сигурно защото принадлежи по-скоро на света на доброто, но магазинът на „Уолт Дисни” беше отворил врати, само че охраната на това приказно царство проверяваше бащите и караше майките да разтварят чантите и да разгръщат палта и манта, за да покажат, че не носят колан с бомби.
Питах се защо хората се тълпяха тук? Дали затова, защото точно в този ден приказните герои бяха като щит, дали защото посетителите от цял свят искаха да покажат, че вярват в приказките и в това ,че доброто побеждава. Нямаше кой да ми каже, а въпреки че всички говорехме на различни езици, всички бяхме еднакво уплашени. На огромен монитор в магазина на Дисни излъчваха прочутата песен от филма „Замръзналото кралство” ...на всички езици. Всяка фраза се изписваше на и единият от езиците беше...арабски. Същият този език, на който атентаторите крещяли „Аллах Акбар”, докато убивали беззащитни хора. И когато нощта се спусна над Париж, а украсата по по бул. „Осман” остана в по-голямата си част тъмна, когато светлините на Айфеловата кула не изгряха, тогава... Тогава Париж престана да бъде градът на светлината. Вече знаем кой я угаси, но е крайно време да си припомним наученото през годините, че само всички европейци заедно можем да я запалим отново. Иначе всички ще се лутаме като сенки в мрака и ще се изгубим завинаги.
Не се молете за Париж. Молете се за светлината и за миговете на щастие.
автор: Красимир Калудов
