Едно различно мнение за максимално архаичната форма на българската минимална заплата

Тодор Георгиев е д-р на икономическите науки, предприемач и международен консултант. Когато процесите в българската икономика станат неразбираеми или прекалено сложни за широките народни маси, ние го търсим, за да ни "преведе" на чист български език какво се случва у нас и как се случва в света на силно развитите държави. Този път за тема на коментар на нашия събеседник предложихме бурните преговори около минималната работна заплата, максималните осигурителни прагове и падането или оставането на тавана на пенсиите. И ето го и тълкуванието на анализатора д-р Георгиев.

Да започнем от това, че в последните дни синдикатите, работодателите и държавата влязоха в тежки спорове по повод на предложението за повишаване на максималните осигурителни прагове от 2500 лв на 3000 лв.  Работодателите направо прогнозираха, че добрите специалисти ще избягат, а сивият сектор ще стане по-голям…какво е вашето тълкувание?

Идеята на държавата е за събира повече пари за пенсионния фонд. Явно там пари няма. Пенсионерите са повече, отколкото са работещите и внасящите осигуровки. Парите за пенсии не достигат. По този начин държавата влиза в една спирала и разчита на външни източници за пенсионния фонд…данъци, от ДДС, откъдето и да е, за да може да дофинансира пенсионния фонд. Естествено иска да си върне това, което се отчислява за пенсии. И понеже у нас осигуряването е „солидарно“, с тези постъпления се изплащат пенсиите.

Проблемът за работодателите е друг. Ние имаме много „тънка“ икономика. У нас има много ниска принадена стойност. Възможностите да реинвестиране са много малки. Ако фондът „Работна заплата“ на един работник е 1500 лв. условно, данъците са 45%. ДОО, ДОС-обществено осигуряване и т.н и т.н. И те се делят в някакво съотношение между работника и работодателя.

Затова от този фонд се удържат  200 лв от работника,  а останалите 300 лева ги плаща  на държавата работодателят за своя сметка.

И така, ако се повиши осигуряването, трябва да се намали заплатата със 100 лв, понеже няма откъде да се вдигне ей така фонд „Работна заплата“. За да се  вдигне този фонд, трябва да се промени цикълът  на производство, да се направят икономии или да се освободят работници. Нещо, което е непосилно за повечето работодатели…

 Така е. Нормално е работниците да искат да ги осигуряват на повече пари. Особено тези, които са над 45 години. Но фондът е такъв. Някой трябва да поеме този допълнителен разход, а един работник няма да иска да му намалят заплатата и вместо 1200 лв да получава вече 1100 лв.

Но, вижте. Почти не познавам работодател, говоря за сериозни компании, който да не иска да плаща добре на хората си, защото да обучиш един добър работник са нужни много пари и много време. Причината за ниската добавена стойност е…изключително тежката бюрократична система в България. Работодателите са принудени да държат на работа хора, които…във фирмите вместо двама счетоводители има по четирима. Такива хора са заети с това да обикалят из администрацията. Всяко нещо е писмено. Страшно много работни часове се губят за административни услуги. Безкрайно много. А и службите се дублират. Трябва да се плаща на трима четирима души допълнително за такива работи. Погледнете в центъра на Бургас. Пълно е с хора ,които се разкарват с някакви чанти и папки из администрацията. Това им е работата. Ако имаме едно истинско електронно обслужване ,тези хора няма да ги има. Те ще бъдат пренасочени или освободени. Те товарят фонд „Работна заплата“, а ако ги няма, така ще се облекчи бизнесът.

Винаги ми е било чудно това, че англичаните казват „Времето е пари“, а ние в България казваме „Да убием времето“. У нас времето не е пари. То е просто…време. Каква страхотна разлика, нали.А ако времето е уплътнено, можеш да изкараш някой лев в повече. За работодателя, за фирмата или за себе си. Но ако нещата са поставени на честна основа, разбира се.

Може. Има страшно много финансови механизми. Доста решения могат да се приложат, но …първото, което трябва да направи държавата, е да ореже собствените си чиновници. Затова не се предлагат и приемат тези решения. Работодателите от частния сектор могат да кажат на държавата „Започнете първо от себе си. Всеки ден разкривате агенции, служби, комисии, структури, за които трябва да плащаме ние“

При солидарното пенсионно осигуряване, каквото е нашето, трябва да има таван на пенсиите, за да се знае за какво се харчат парите в този фонд.  Ако падне таванът и се смени формулата, аз съм „за“. И аз искам 2000 лв. пенсия, защото след някоя друга година ще мисля за това. Но на практика няма как да стане, защото касата е много „тънка“. Работещите в България са по-малко от неработещите. Работещите изхранват повече неработещи. На 1.9 млн. работещи, от които малко над 1 млн. души имат заплати около и над 1000 лв., на тях им се падат около 2.5 млн. пенсионери.  Как да стане. Вноските не са особено високи в пенсионния фонд.  

Формулата, по която финансовият министър смята, е изключително грешна. Той смята 850 млн лв на година. 12 лв на месец или 144 лв годишно  умножава по 6 млн души и ги докарва до тези 850 млн лв., но истината е, че хората са 1.9 млн души по тези 144 лв. Не са 6 млн. души. 

Това няма как да стане. Аз не съм почитател на минималната работна заплата като абсолютна стойност. Възприемам я като минимална заплата по категории труд и по часова ставка. А не като абсолютна стойност. На държавата и е по-лесно. Тя смята 560 лв. минимална заплата и от нея данъци 40%. А иначе какво ще стане с диференцирането на минималната работна заплата с часови ставки по категории труд? Това ще доведе до огромни проблеми за приходната администрация, която няма да може да изчисли приходите си. Ще трябват нови чиновници и държавният апарат ще влезе в нова спирала и възпроизвеждане.

Минималната заплата в САЩ е конструирана по следния начин. Там ти казват „Ще получаваш минимална часова ставка 9 долара на час, ако си неук, невеж, без никакви умения и квалификации“ Това е абсолютен базис. Ако си нает по социална програма, ще метеш улици и ще получаваш тези 9 долара на час. Ако имаш умения, диплома, работиш с машини, зад бюро…е, тогава получаваш други пари. При нас не е така. Щом е шивачка, значи ще получава минимална работна заплата. Откъде накъде. Техният труд не е като на онзи с метлата. Шивачката е преминала през някакво обучение, нали. Би трябвало да се казва „Получаваш минимална заплата плюс коефициент 30 или 40 или 100“ Това е принцип на договарянето, това е работата на профсъюзите, но такива в истинския икономически смисъл в България няма.

На практика ги нямаме. Всяка фирма трябва да има профсъюз, обединяващ работещите в нея. Във Франция е така и затова там синдикатите са силни, че дори прекалено силни. Там е другата крайност. Ако уволнят във Франция работник дори по негова вина, трябва да му платят шест заплати, за да е осигурен, докато си намери нова работа. Само че у нас е друго, защото никога българите не сме били по колективния начин на живот. Да, ако е за банкет, всички са там, но ако е за защита на работещите в една компания, ами не се получава. В другите държави отиват 20 работника при работодателя  и му казват, че искат това и това за останалите 2000 работници, а той има отговаря „мога да изпълня  това или не мога това“. Обяснява защо не може и продължават или не продължават заедно.

Затова казвам, че в България трябва да има часова ставка, а не сегашната минимална заплата. Тогава работникът си знае часовете, които е изработил. Трябва да има някаква база, а не абсолютна стойност. 

Трябва да има минимална часова ставка за различните сектори, но тогава влизаме в хипотезата, че държавата няма да може да си смята данъците.

автор: Красимир Калудов